Твоят час

Било в последните дни преди падането на град Врашица под турско робство.Радан войвода и войската му останали между последните защитници на крепостта Врашица. Със сетни сили и вече без боеприпаси те отстоявали свободата на врачани. А нашествениците приближавали. Виждал Радан черните облаци надвиснали над родното му небе и сърцето му се свивало от мъка. Знаел че няма да устоят на поробителят. Един по един загивали момчетата му под турския ятаган. А и друга мисъл го изгаряла. Сама оставил в къщи едничката си щерка - Елица. Без майка останала тя още от раждането си, сам я отгледал,а сега като пораснала, станала мома за чудо и приказ. Радвал се е Радан на чадата си, но тогава в ония мирни и свободни дни, а сега черни мисли го налегнали. А когато дочул че и последния от войводите му изохкал и се свлякъл по стената на крепостта, разбрал, че нищо вече не може да стори за града си.

Втурнал се тогава Радан към дома си и Елица с мислите „Може да не е късно още, може пък нищо да не се е случило”. Тичал обезумял покрай изпепелените къщи, прескачал по калдъръмите трупове и чувал пясъци до бога на деца и жени. Разбрал, че робството се задавало. Останал без дъх, с последни сили Радан се покатерил по високия зид на къщата му. Пътната порта била здраво залостена и никой не отговорил на плахото му повикване.А когато отворил вратата, зърнал Елица свита в ъгъла треперейки. Тя се хвърлила в бащините прегръдки и заридала „По-добре мъртва беше,по-добре мъртва”.

 


 

Изведнъж тропот на коне и турска реч пресякъл прегръдката на баща и дъщеря. И разбрал Радан и с ума и със сърцето си, че друго не им остава освен спасение от смъртта. Извадил той сабя, стиснал с трепереща ръка Елица и я повел бързо към скалата, дето се издигала до крепостната скала. Ще се качат на нея та за последен път да видят от високо града си и да се простят с всичко мило, и тогава ще потърсят спасение. Решил Радан да умрат като свободни хора. Нагоре ги водела вече мисълта да умрат, на достойно като българи.

Изкачали се най-сетне до върха на скалата. Настъпил бил мигът, без думи за сбогом, без плач. Вдигнал Радан треперещата си десница, а Елица с примирение без страх посрещнала острието на бащината сабя. И кротка се свлекла до нозете му.

„Кървавата скала” – така я нарекли хората. И от тогава, който човек мине покрай нея , влива поглед в тъмното петно и застива в мълчание. А листата на дърветата полюшвани от повея на вятъра, не спират да разказват за достойната им смърт.

Антония Петрова Пенчева – 3б кла