Имало едно време едно малко селце. В него живеела красива мома. Очите й черни черешови, веждите – вити гайтани а дългите й плитки се виели около тънката тополова снага. Тя била толкова красива, че когато излизала на двора, все едно изгрявало ясно слънце.

Цялото село я обичало за добротата, скромността и нейното трудолюбие

Един ден на хоризонта се задал тъмен облак. Турска войска нападнала селото. Дочул бея за красивата мома и заповядал да я доведат при него. Още щом я зърнал, той поискал да му стане жена. Турчинът бил сигурен, че с богатства и разкош ще я накара да забрави за своя дом.

Три дни я държа затворена в една стая пълна със злато и сребро. Увещавал я бея, молил я на колене да приеме мохамеданската вяра и да се омъжи за него.

На четвъртият ден отворили вратата на стаята. Беят се вцепенил на прага й, а всички останали онемели от гледката. Най-хубавата, най-скромната, най-добрата, най-трудолюбивата мома в селото, висяла обесена на сред огромните купчини несметни богатства.

Разплела гайтаните от ръчно изработената си премяна, увила ги здраво и с тях сложила край на живота си.

Загинала момата, но не изменила на вярата си.

В нейна чест хората нарекли селото Гайтанево.

Споменът за нея не умира и до днес.

Предава се от уста на уста, от поколения на поколения през вековете.

 

Христо Илиев Велчев, ученик от III б клас